COVID-19: Искаме ли всъщност да се преборим?

илюстрация: Marina Villen Tehran

илюстрация: Marina Villen Tehran

Искаме ли да се преборим с тази съвременна чума, или ще чакаме да ни мине?
Какво всъщност е свободата – да правим каквото ни харесва на всяка цена, или да сме отговорни, без принуда да взимаме и трудни решения, подлагайки се на лишения заради другите?

През последните седмици често се тиражират най-различни мнения, включително и такива, които противоречат на медицинските и научни открития относно пандемията с коронавируса . Например – според доста хора мерките за предотвратяване на заразата не помагат, защото и страни със строги мерки дават много жертви, минали сме вече през многократни заключвания, а епидемията продължава и т.н. В случая няма да задълбаваме в опровергаване на тези твърдения най-малкото защото не почиват на никакви научни факти, а претендират, че оспорват такива, но ще разгледаме по-скоро причините за това отричане на научни истини, признати от цял свят.

Наистина ли мерките предлагани от науката не помагат, или ние грешим някъде? Дали пък не отнасяме свободата и правото на мнение до нива, на които застрашаването на нечий живот се счита за право?

Учените повтарят постоянно, че ограниченията които се налагат трябва да се въвеждат навреме и да се спазват стриктно, за да работят. Знаем добре, че масово по света нито се въвеждат навреме, нито се спазват стриктно и дори това е достатъчно да ни подсети, че не в мерките е проблема. Това обаче удобно се пропуска от повечето хора. За нас сякаш обаче е по-важно да си докажем, че мерките не работят, защото така ще можем да оправдаем неспазването им пред себе си. Проблем остава и човешкият фактор – за да имат ефект, мерките трябва да се въведат рано, когато все още няма „видима“ нужда от тях.
В противен случай, махалото няма как да бъде спряно в горна позиция и влизаме в един цикъл, който само влошава положението в дългосрочен план – още повече скептицизъм и още повече неспазване на препоръките от световната медицина. Ако обаче въведем мерките когато реално трябва, за хората е трудно да „видят“ ползите от тях – няма умрели, няма препълнени болници, има само ограничения, забрани и глоби. Иначе казано – репресии срещу свободата.

Понеже хората винаги осмисляме света около нас чрез бита и личният си опит, нека видим как би изглеждала същата ситуация, но ако не беше пандемия, а например пожар в дома ни, но следвайки логиката на отричане:

Например живеем в дървена къща с няколко стаи и забелязваме малък пламък от паднала свещ в една от стаите. Има малко пушек, но нищо сериозно. Свещта обаче е паднала зад тежък гардероб, не знаем как да загасим огъня. Преценяваме, че ако извикаме пожарна ще съсипят цялата ни къща, а в тази стая нямаме нищо чак толкова ценно. Решаваме да изчакаме малко, може пък и огъня да загасне сам? Преместваме силно запалимите материали настрана, оставяме огъня и изчакваме. Минават часове, виждаме обаче огъня все така си гори, може би малко по-силно, но все пак не изглежда сериозно. Минават още часове, забелязваме дим и в други стаи, там сякаш няма огън, но все пак дими изпод дъските в пода, от контактите по стените. Поглеждаме огъня в първата стая, започнал е да обхваща и част от мебелите.
Връщаме се обратно в останалите стаи, вече виждаме малки пламъци на места, но все още нищо фрапиращо. Решаваме, че явно ще трябва да се прежалим, звъним на пожарната и отваряме прозорците да се проветри малко от дима в другите стаи.
Пожарната обаче пътува известно време, а докато дойде, вече имаме някои изгорели мебели из стаите, а първата стая от където тръгва огъня, вече гори сериозно. Докато гасят, пожарникарите установяват, че огъня се е разпространил и зад стените, по ел. инсталацията и всъщност цялата ни къща гори, а не само това, което виждаме на пръв поглед. Зад стените вече няма какво да се направи, а докато изгасят всичко, губим част от конструкцията на къщата. Разбираме, че на места щетите вече са непоправими.
След като разгледаме щетите, се оплакваме на близките и приятелите си – ето, хем извикахме пожарна, хем пак ни изгоря част от къщата, а на всичкото отгоре и здравите части са целите подгизнали – каква беше ползата от пожарна? Поправяме каквото можем, закрепяме положението, минава обаче време и се случва нов пожар. Чудим се отново какво да правим, а някои от приятелите ни казват – „предният път нали извикахте пожарна? Каква беше ползата, освен да стане още по-зле? Изчакайте, пък вижте какво ще стане, така или иначе нямате какво да губите.“
И ние чакаме. Отново.

Какви са изводите от всичко това? Наистина ли пожарните не помагат и трябва да гледаме какво ще стане всеки път? Това не звучи рационално? Естествено, че не. Просто това е човешката природа – човек търси рационално обяснение за грешките си, по възможност и потвърждение, че всъщност не е сгрешил, а не задължително истината. А нашите приятели често се съгласяват с нас не защото сме прави, а защото сме приятели.
Разликата между пожара и пандемията е, че пожарните съществуват от над 300 години и пожарите не са спирали нито за ден. Хората са се убедили многократно, че дори и да ни се иска да имаме нещо по-добро, пожарните са ефективни. А такава пандемия не е имало от десетилетия, ние вече сме свикнали да живеем както ние искаме и не можем да приемем, че нещо, което не виждаме ще контролира живота ни.
Хората не искат да взимат трудни решения, освен ако нямат друг избор или не виждат ползите от тях в момента и пред очите си. Затова и търсим отчаяно потвърждение, че ограничителните мерки срещу пандемията не работят. Не заради друго, а защото ние не искаме да ги спазваме. Осъзнаваме обаче, че не е правилно да не искаме да ги спазваме ако спасяват живот, следователно трябва да докажем, че не работят и не са необходими. Независимо колко лекари и учени повтарят многократно доказани изследвания, исторически факти и научни разработки, ние винаги ще предпочетем конспирациите, спорните твърдения или мъглявата несигурност, ако това ще ни помогне да спим по-добре вечер.

Комплексни проблеми засягащи огромен брой хора често изискват решения, които са трудни за осмисляне и приемане от индивидуалните личности. Когато обаче друг вземе трудните решения вместо нас, макар и да е доказано по-компетентен (учени, лекари), ние по-скоро го приемаме като намеса в свободата ни, отколкото като помощ.
Изглежда това, което все още не разбираме е, че да имаш свобода не винаги означава да правиш каквото искаш на всяка цена и безусловно. По-лесното решение не винаги е правилното. Вземането на трудни решения също е признак на свобода, но преди всичко и на отговорност, на зрялост. Показва, че ние хората заслужаваме свободата си, но и умеем да я прилагаме във всякакви ситуации, не само в благоприятните. За съжаление тази зрялост се постига трудно, а не трае вечно. Трудните времена се забравят, хората бързо ставаме отново безгрижни и когато се налага да отворим нова глава в еволюцията си, никой не иска да приложи наученото ако ще трябва да върви по труден път.

Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.