илюстрация: Marina Villen Tehran
Искаме ли да се преборим с тази съвременна чума, или ще чакаме да ни мине?
Какво всъщност е свободата – да правим каквото ни харесва на всяка цена, или да сме отговорни, без принуда да взимаме и трудни решения, подлагайки се на лишения заради другите?
През последните седмици често се тиражират най-различни мнения, включително и такива, които противоречат на медицинските и научни открития относно пандемията с коронавируса . Например – според доста хора мерките за предотвратяване на заразата не помагат, защото и страни със строги мерки дават много жертви, минали сме вече през многократни заключвания, а епидемията продължава и т.н. В случая няма да задълбаваме в опровергаване на тези твърдения най-малкото защото не почиват на никакви научни факти, а претендират, че оспорват такива, но ще разгледаме по-скоро причините за това отричане на научни истини, признати от цял свят.
Наистина ли мерките предлагани от науката не помагат, или ние грешим някъде? Дали пък не отнасяме свободата и правото на мнение до нива, на които застрашаването на нечий живот се счита за право?
Учените повтарят постоянно, че ограниченията които се налагат трябва да се въвеждат навреме и да се спазват стриктно, за да работят. Знаем добре, че масово по света нито се въвеждат навреме, нито се спазват стриктно и дори това е достатъчно да ни подсети, че не в мерките е проблема. Това обаче удобно се пропуска от повечето хора. За нас сякаш обаче е по-важно да си докажем, че мерките не работят, защото така ще можем да оправдаем неспазването им пред себе си. Проблем остава и човешкият фактор – за да имат ефект, мерките трябва да се въведат рано, когато все още няма „видима“ нужда от тях.
В противен случай, махалото няма как да бъде спряно в горна позиция и влизаме в един цикъл, който само влошава положението в дългосрочен план – още повече скептицизъм и още повече неспазване на препоръките от световната медицина. Ако обаче въведем мерките когато реално трябва, за хората е трудно да „видят“ ползите от тях – няма умрели, няма препълнени болници, има само ограничения, забрани и глоби. Иначе казано – репресии срещу свободата.
Понеже хората винаги осмисляме света около нас чрез бита и личният си опит, нека видим как би изглеждала същата ситуация, но ако не беше пандемия, а например пожар в дома ни, но следвайки логиката на отричане:
Например живеем в дървена къща с няколко стаи и забелязваме малък пламък от паднала свещ в една от стаите. Има малко пушек, но нищо сериозно. Свещта обаче е паднала зад тежък гардероб, не знаем как да загасим огъня. Преценяваме, че ако извикаме пожарна ще съсипят цялата ни къща, а в тази стая нямаме нищо чак толкова ценно. Решаваме да изчакаме малко, може пък и огъня да загасне сам? Преместваме силно запалимите материали настрана, оставяме огъня и изчакваме. Минават часове, виждаме обаче огъня все така си гори, може би малко по-силно, но все пак не изглежда сериозно. Минават още часове, забелязваме дим и в други стаи, там сякаш няма огън, но все пак дими изпод дъските в пода, от контактите по стените. Поглеждаме огъня в първата стая, започнал е да обхваща и част от мебелите.
Връщаме се обратно в останалите стаи, вече виждаме малки пламъци на места, но все още нищо фрапиращо. Решаваме, че явно ще трябва да се прежалим, звъним на пожарната и отваряме прозорците да се проветри малко от дима в другите стаи.
Пожарната обаче пътува известно време, а докато дойде, вече имаме някои изгорели мебели из стаите, а първата стая от където тръгва огъня, вече гори сериозно. Докато гасят, пожарникарите установяват, че огъня се е разпространил и зад стените, по ел. инсталацията и всъщност цялата ни къща гори, а не само това, което виждаме на пръв поглед. Зад стените вече няма какво да се направи, а докато изгасят всичко, губим част от конструкцията на къщата. Разбираме, че на места щетите вече са непоправими.
След като разгледаме щетите, се оплакваме на близките и приятелите си – ето, хем извикахме пожарна, хем пак ни изгоря част от къщата, а на всичкото отгоре и здравите части са целите подгизнали – каква беше ползата от пожарна? Поправяме каквото можем, закрепяме положението, минава обаче време и се случва нов пожар. Чудим се отново какво да правим, а някои от приятелите ни казват – „предният път нали извикахте пожарна? Каква беше ползата, освен да стане още по-зле? Изчакайте, пък вижте какво ще стане, така или иначе нямате какво да губите.“
И ние чакаме. Отново.
Какви са изводите от всичко това? Наистина ли пожарните не помагат и трябва да гледаме какво ще стане всеки път? Това не звучи рационално? Естествено, че не. Просто това е човешката природа – човек търси рационално обяснение за грешките си, по възможност и потвърждение, че всъщност не е сгрешил, а не задължително истината. А нашите приятели често се съгласяват с нас не защото сме прави, а защото сме приятели.
Разликата между пожара и пандемията е, че пожарните съществуват от над 300 години и пожарите не са спирали нито за ден. Хората са се убедили многократно, че дори и да ни се иска да имаме нещо по-добро, пожарните са ефективни. А такава пандемия не е имало от десетилетия, ние вече сме свикнали да живеем както ние искаме и не можем да приемем, че нещо, което не виждаме ще контролира живота ни.
Хората не искат да взимат трудни решения, освен ако нямат друг избор или не виждат ползите от тях в момента и пред очите си. Затова и търсим отчаяно потвърждение, че ограничителните мерки срещу пандемията не работят. Не заради друго, а защото ние не искаме да ги спазваме. Осъзнаваме обаче, че не е правилно да не искаме да ги спазваме ако спасяват живот, следователно трябва да докажем, че не работят и не са необходими. Независимо колко лекари и учени повтарят многократно доказани изследвания, исторически факти и научни разработки, ние винаги ще предпочетем конспирациите, спорните твърдения или мъглявата несигурност, ако това ще ни помогне да спим по-добре вечер.
Комплексни проблеми засягащи огромен брой хора често изискват решения, които са трудни за осмисляне и приемане от индивидуалните личности. Когато обаче друг вземе трудните решения вместо нас, макар и да е доказано по-компетентен (учени, лекари), ние по-скоро го приемаме като намеса в свободата ни, отколкото като помощ.
Изглежда това, което все още не разбираме е, че да имаш свобода не винаги означава да правиш каквото искаш на всяка цена и безусловно. По-лесното решение не винаги е правилното. Вземането на трудни решения също е признак на свобода, но преди всичко и на отговорност, на зрялост. Показва, че ние хората заслужаваме свободата си, но и умеем да я прилагаме във всякакви ситуации, не само в благоприятните. За съжаление тази зрялост се постига трудно, а не трае вечно. Трудните времена се забравят, хората бързо ставаме отново безгрижни и когато се налага да отворим нова глава в еволюцията си, никой не иска да приложи наученото ако ще трябва да върви по труден път.